Не можахме да не отличим и този разказ за раждането на Деница Гроздева, защото той е АДСКИ смешен и си заслужава четенето!
По стара българска традиция искам да започна историята с извинението, че почти нищо не си спомням от раждането и може всичко, което съм написала, да е плод на фантазията ми.
Преди да забременея бях слабо, изключително младолико девойче с манекенски задник, който почти не пропускаше музикален фестивал, море, палатки или да поотърка седалките в любимия бар.
Бях загубила работата си и постоянно ходех на интервюта, които не минаваха добре, защото никога не намирах верния отговор на тестовете и просто си го дописвах. Скоро дойде и обяснението за прогресивното ми затъпяване...
Новината за бременността ми пристигна с тътена на боговете или по-скоро със земетресението в Перник в далечната 2012 година. През нощта се изнесохме от апртамента със съквартиранта - пребледнелия бъдещ татко, кучето и котката, и тогава разбрахме, че животът ни ще се промени.
Липсата на работа ми даваше много свободно време, което посветих на безобразно и безкрайно ровене в интернет за всичко свързано с бебета/раждане/ гестационни седмици/ поверия/ и много много други тагчета, циркулиращи около темата, че ще ставам майка.
Като на Фийби ми ставаше лошо вечер и се оригвах през 3 минути. Успяхме да попътуваме и мога гордо да заявя, че съм повръщала край крепостните стени на Алхамбра в Гранада, в зоопарка в Прага и на една много мизерна автогара във Виена.
В Испания супер много ми се ядаха краставици, но явно на всички са им се ядяли, защото такива изцяло липсваха от търговската мрежа, така че доста време погладувах и все още, ако някой почне да ми хвали испанската кухня, лекичко си повръщам в устата. И до Гърция ходихме преди да построят магистралата - издържах около 9 часа в кола без климатик, на 38 градуса жега, но бях “железо” и не ми пукаше.
Тогава настана зимата и аз останах закотвена вкъщи, защото шансът да се пребия на около 2,4 метра отвъд пределите на блока клонеше към 78%.
И се почна едно правене и ядене на мъфини, което продължи около 3 месеца, и от малкото ми коремче не остана и помен. Кантарът показваше близо 85 кила - по сведения на мъжа ми, защото аз не виждах ни крака, ни цифри, ни нищо под корема ми. А покрай тъпченето бях изгледала всеки епизод на Game of Thrones по 18 пъти и бях сигурна, че ще мога да родя и отвъд Вала без да кажа гък.
Междувременно се оказа, че няма да раждам във вана, защото докторката, която ме следеше имаше наглостта и тя да забременее и каза, че няма повече да изражда!
Споменах ли, че разбрах, че чакаме момче, защото имахме ехограф в хола? И че с баба ми успяхме да натоварим в колата ми – седан, един диван, маса, комплект столове, 5 абажура, 1 матрак и 2-3 нощни шкафчета от Икеа и моя бомбастичен корем?
Тръгнах да търся при кого да раждам и намерих една страхотна дребна докторка на която впоследствие скъсах нервите и въпреки всичко още ме търпи. Не бях сигурна кога ми е терминът и си бях измислила дата, която безкрайно самоуверено обявявах на всички, само че така наречената ми „тапа” падна около 3 седмици по-рано и се почна едно треперене и чакане, че ще родя всеки един момент. Мъж ми дори звъня на докторката да я пита дали можем да ходим да гледаме Хобита и дали няма да тръгна да раждам в мола! Когато звъннех на някой да си побъбрим, всички започваха да квичят от радост и да си въобразяват, че им казвам, че съм родила. Беше мега досадно!
Малко след датата на термина краката ми решиха, че искат да почнат да приличат на трупчета и докторката каза, че ще ме вземе в болницата да ме следи. Взеха ме, уж нещо ме изследваха и аз се оттеглих в одаятата си да си цъкам Candy Crush на спокойствие. След лека вечеря и изслушването на трагичната съдба на останалите 18 момичета в отделението си легнах и откъртих. Около 2 часа през нощта се събудих много опикана и почнах да будя де що имаше доктор.
Оказа се, че са ми изтекли водите. Почнаха някви контракции и аз си викам – е, тва ли било? Че то почти нищо не се усеща! Пускаха ме да се разхождам по коридора, ходих да се плакна с топла вода по кръста, а когато си лежах, четях “Малкия Никола” и се заливах от смях. Царството ми обаче не продължи дълго.
Около 6 часа сутринта се обадих на мъж ми, че каквото трябваше да почва е почнало и вече не е толкова забавно. Забраних му да казва на когото и да е, че раждам, и той послушно отишъл позеленял на работа, без да е необходимо да казва каквото и да е.
И се почна! То не бяха контракции, то не бе чудо. Хубавото беше, че с момичето от съседното легло се разминавахме като по часовник и докато едната крещеше, другата ѝ викаше “Дишай, дишай!” или „Защо не пробваш да си шибнеш главата в шкафчето, нали не можело да се изпитват 2 болки едновременно!”.
Тук следват много неприятни сцени, които включват мен, ритаща акушерката, мен подпишкваща, щото съм вързана с някви колани, мен, късаща коланите и заявяваща как си тръгвам, и някакви хора, които ми крещят, че ще родя на Ботев...
По някое време се озовах на магарето и май родих, чу се Пльок и ми олекна. Напомних на доктора любезно, че трябва да родя и плацентата, щото за какво бях чела толкова за това раждане, ако не блесна макар и за малко.
Бебето беше синьо и със сплескана глава. Това казах и на мъж ми като му се обадих по телефона, той май не го прие много добре...После ме оставиха да лежа в коридора с една торба цимент на корема и трепереща, щото ми беше толкова студено, колкото на каторжниците в Сибир не им е било.
Когато ме представиха на мъжа ми, се отприщих и такъв рев му дръпнах, че съвсем се обърках какво беше станало. После звънях на всеки номер в телефона и може и на хората да съм ревала, не знам. После спах, много спах. А като се събудих, се сетих, че трябва да има и бебе в цялата картинка, и хукнах да го търся. Хукнах е силно казано, защото поприпаднах на втория метър, но ентусиазмът е важен. Намерих го, малко беше странно, защото беше русоляво и синеоко, но реших да го задържа. Пих и много, много вода. Мисля, че и го кърмих, и взех да го гушкам.
Накарах мъжа ми да купи торта за персонала, да им се извини и да им каже, че иначе не съм лош човек. Опитвам се да не съм и лоша майка, ако може да съществува такова понятие, но това е тема на съвсем отделен разговор.
